Внимателно с емоциите, другарю Борисов

Поради липса на желаещи да поемат вината (със или без мезета) за онзи провал от 1997 г., Юрий Борисов очевидно е решил да натовари собствената си съвест. Подобен комплекс за вина обаче е повече от неуместен в днешната много подобна историческа ситуация. И не помага на БСП да избегне настъпването на същата мотика.

Фундаменталната грешка в призива „Внимателно с емоциите!” („Дума”, бр.138, 18.06.2013) е, че 17 години по-късно Юрий вижда в действията на т.нар. тогава група Г-19 в БСП вина за падането на правителството на Жан Виденов, идването на Костов на власт и последвалата криминална приватизация. Интерпретация, която други насаждаха в партийните среди, за да не натоварват собствената си съвест.

 Хайде обаче да погледнем пак на фактите от дистанцията на времето.

 Г-19 не беше никаква криминална, нелегална, подривна или подмолна група. Нито „дежурна опозиция”, както би се изразил днешният председател на БСП. Това бяха депутати и членове на Висшия партиен съвет (между впрочем много повече от 19) с политически опит, авторитет и обществено доверие. Много преди кризата от зимата на 1996-1997 г. те предприеха абсолютно легитимен, основан на уставните правила и процедури опит за диалог в БСП, за да се анализират грешките и да се направят корекции чрез промени – политически и кадрови. Целта беше да се спаси залитналото към пропастта управление на БСП.

Пагубна беше не инициативата, а закъснялата реакция на партията.

През октомври или ноември Жан Виденов направи това, което днес се кани да направи и Станишев – поиска вот на доверие (няма такава уставна процедура и не е Националният съвет органът, който раздава подобни индулгенции). Не достигнаха 3-4 гласа, за да стане промяната възможна в момент, когато това можеше да бъде спасително. Месец по-късно много повече от трима-четирима вече бяха осъзнали необходимостта от промяна. Но моментът беше изпуснат. Напрежението ескалира. Недоволните тръгнаха да заливат улиците. Костов си върза синята лента на челото и „яхна” протестите. А какво друго трябваше да направи? Да се откаже от властта, която му поднасят на тепсия?

 Г-19 бе „прогресивното малцинство”, което не успя НАВРЕМЕ да стане мнозинство в партията. Не е трудно да се обясни. В БСП тогава, пък и до днес, действат атавистични рефлекси от комунистическата й битност – за априорна правота на лидера, за корист на несанкционираната отгоре критика, за нетърпимост към рушителите на единството... При цялата им доказана несъстоятелност тези плашила се размахват и днес. Толкова по-интензивно, колкото по-доказано несъстоятелни стават. При всяка политическа издънка. При всеки гаф на по-първите от „Позитано” 20, на които редовият социалист реши да потърси отговорност. 

17 години по-късно, в далеч по-жестока и взривоопасна обществена атмосфера, партията изглежда още по-неадекватна.

Демократичните процедури са формализирани до предизвестени резултати. Сведени до ратификация на вече взети и приведени в изпълнение решения. От кого? Смееш ли да питаш? Все по-често се чуват заплахи за „търсене на отговорност” от „критикари”, които „отслабват партията” и „обслужват интересите на противника”. Пак „не е моментът за промени”. Никога не е! „Да се иска оставка на лидера е безотговорно”. Защото е много отговорно да взривиш държавата и просто да обещаеш, че повече няма да правиш така. 

Нужен е елементарен знак за промяна. 

Спешно и адекватно действие!

 Очаквано от обществото и удовлетворяващо потребността му от възмездие, от реално (не на думи!) поемане на политическа отговорност за чудовищната провокация с кандидатурата на Пеевски.

Вместо това ще си спретнем вот на доверие, за да си бройкаме „кой клати държавата и дава властта на Бойко Борисов.”

Един прост пожарникар знаеше как да откликне на общественото недоволство и да се задържи близо четири години на власт, генерираща непрестанно напрежения. А при всичките си претенции за по-висока култура и професионализъм политическият елит на БСП сякаш е склонен да пожертва и „себе дори”, за да върне на власт същия този пожарникар или други мутанти на олигархичното задкулисие.

 А после ще ни обясни и чия е вината. Само че тази вина, скъпи ми Юрий Борисов, ще си я носиш повече от 17 години.

 Така че, по-внимателно с емоциите!

От гражданския бунт до гражданското общество

Дора Чичкова

Забелязвате ли скритата ирония, с която политиците приветстват „раждането на гражданското общество” в България. На какво, по дяволите, се радват? На едно общество, което отрича ...самите тях? Не. На това, че никакво гражданско общество у нас не се е „родило”. А непреходните политици на безкрайния български „преход” са последните, които биха се наели да му бабуват.

„Общество” идва от общ, общност. Общото между митингуващите  по улиците обаче е само тяхното недоволство. Общи виждания за решаване на проблемите те нямат. За целите на бунта това дори не е нужно. Една общност, събрана от отчаянието, бедността и липсата на перспектива, е могъща сила, способна не само да свали правителство, но и да разруши държава.

Не мисля, че в мащабните бунтове от последните седмици има потенциал за второто. Но пистите, по които се плъзга обществената енергия – вероятно с нечия помощ – водят до... кривата круша.

Велико народно събрание сега...Нова конституция веднага....Политика без партии....Исландски модел и у нас  (изобщо знаят ли какво значи това?)... Извинете, ама кой ще плати сметките за тока?

Няма гражданско общество без партии и против партиите.  Просто е – където няма партии, има диктатура. А при диктатура какво гражданско общество?

Няма гражданско общество и без обща демократична и правна култура на гражданите. Това е въпрос и на образование, и на демократични традиции. Дълга тема, но точно тя става актуална след като бунтът – а не гражданското общество – свали правителството.

Когато т.нар. гражданско общество предяви претенции за представителност, то логично започна... да се разпада. И това –  макар да става типично по български, с разправии и скандали – не бива да се драматизира.  Напротив. Това е естествената следваща крачка.

Бунтът на гражданите не може да претендира за представителност в партиите и институциите на властта. Представителни структури на гражданите обаче, родени от този бунт, могат. А тяхната представителност ще зависи от това колко съмишленици ще успеят да обединят около работещи решения, които да се опитат да наложат.

Това е политика. И тя иска политически грамотни граждани, а не правни нихилисти, чиято визия се изчерпва с  „Не знам как, ама сигурно има начин”.

Така че под формата „Аз, гражданското общество” протестиращите не могат да получат представителност. Това е най-сигурният начин да бъдат употребени от тези, срещу които протестират. Което вече и става.

Успехът на гражданското общество минава и през умението в бунтовното множество да се различат истинските защитници на обществения интерес. Най-грешният път за това е да се вторачиш във формалната им партийна принадлежност или непринадлежност. Защото да, там, в протестите, без знамена и хоругви, участват и членове на политически партии. Разочаровани, засрамени, измамени от собствените си партийни „представители”. От онези, които с петилетки осребряват представителството на идеи, в които нито вярват, нито отстояват.

И не мислете, че последните ще се оставят просто така някакви граждани да им дръпнат килимчето. Че не се оглеждат за формално безпартийни, но податливи на влияние „протестиращи”, които да  легитимират като „представители на гражданското общество”.  Колкото по-наивни, неориентирани и правно неграмотни, толкова по-добре.

Ролята на гражданското общество е не да отрича партиите и институциите, а да ги контролира и оказва натиск върху тях. Днес, въпреки огромната енергия, която продължава да се излива по улиците, моментът за съществена промяна в това отношение като че ли е проигран. Защото единственият реалистичен ход беше да се поиска такова изменение в Изборния кодекс, което да засили мажоритарното начало и да ограничи монопола на партийните елити в определянето на депутатския състав, например чрез преференции при гласуването. С разпускането на Народното събрание това няма как да стане.

Но пък поне случилото се може да се осмисли... Преди следващия бунт.

В. "Дума", 23.02.2013