ПЕС с „морална победа” по Станишев

„Популистките движения са заплаха за демокрацията в Европа. На север те са крайно десни, на юг – крайно леви, но в основата си си приличат много.”  Четем тази премъдрост по повод резултатите от гръцките избори в нарочна декларация на Президиума на ПЕС, която лично председателят на европейските социалисти Сергей Станишев тиражира в петък в социалните мрежи.  В документа извоювалата впечатляваща победа СИРИЗА е де факто заклеймена като популистка партия и заплаха за демокрацията.

Личи почеркът на председателя на ПЕС, който в битността си на председател на БСП в подобна стилистика описваше електоралните поражения на своята партия като „морална победа”. Същото политическо високомерие, неспособно да признае собствени грешки. Същата политическа и човешка дребнавост, която не намира сили дори куртоазно да поздрави победителя. Да не говорим за солидарност и съпричастност с дързостта на СИРИЗА да приключи с неолибералната политика на „строги икономии”, която блокира икономическия растеж и прогресивно увеличава пропастта между богатствата и бедността. А пропо, не беше ли тази лява битка основна и за партиите от ПЕС?

Докато водеше БСП от загуба на загуба Станишев така и не разбра, че електорат не се краде. Че единственото, което кара левите хора да търсят други партии или въобще да не гласуват, са излъганите надежди, подиграната вяра, лицемерното жонглиране с ценности и обещания, за чието неизпълнение все някой друг е виновен. По същия начин във въпросния документ гръцката ПАСОК „плаща цената” на някакви независими от нейната политика обстоятелства, на „наложените отвън строги ограничения”.

Наистина днес малцина вярват в успеха на СИРИЗА, но дори най-големите леви скептици й стискат палци. Защото партията на Ципрас спечели не просто доверието на гърците. Тя фокусира в себе си  надеждите на стотици хиляди европейци, че едно истинско ляво може да взриви декорите на бутафорната борба с омразното статукво и да върне Европа по пътя на солидарността и справедливостта.

Стискат палци и левите хора в България, в т.ч. в оредяващите редици на БСП, която според скорошно изследване се е сринала до около 11 процента електорално влияние.

БСП ще срещне именно СИРИЗА, ако най-сетне вземе левия завой, за който се сили от няколко конгреса насам. ПЕС обаче й препоръчва да разпознае в тази среща враг. Дават ли си сметка ръководителите на партията, че ако следват брюкселските „опорните точки”, много скоро ще преживеят инфарктния скок на ПАСОК на милиметри от изборната бариера? Като съвсем не е сигурно, че ще прелетят над нея.

БСП и стратегията "Мечо Пух"

И като заваляха номинации, та цяла неделя... Истински потоп от кандидати за партиен вожд.

На първо четене – нищо лошо. Колкото повече, толкова повече, както е казал Мечо Пух. Важното е да има лидерско състезание и, ако е рекъл Богът на справедливостта, най-добрият да победи.

Процедурата по номиниране на кандидати за председател на БСП обаче е само привидно демократична. Тя по-скоро симулира вътрешнопартиен демократизъм. Защото истинската й цел е да няма ясно изявен фаворит. По-точно – изявеният фаворит да не стане ясен. А още по-точно – да бъде фаворизиран ясният избраник на Властелина "Позитано".

Затова в централата на БСП едни кандидатури "валят", а други само "капят", както научаваме от надлежно осведомената преса. За самодейните изпълнения на социалистите от столичния район "Искър" надлежно осведомяване не е препоръчително. Защото там след разумни дебати и тайно гласуване взели, че номинирали един-единствен кандидат. С впечатляващото мнозинство от 85 на сто. А подобен вероятно би бил резултатът в повечето партийни структури, ако трябва да решат кой е най-достоен сред достойните.

Такава процедура се доближава до прекия вътрешнопартиен избор, който иначе отдавна битува в Устава на БСП, но само като декорация с демократична символика. Такова решение обаче е и мандат волята на партийните низини да бъде отстоявана на конгреса, а не търгувана по неговите кьошета.

Стратегията "Мечо Пух" не за първи път разиграва сюжета "Състезание с предизвестен край". Преди няколко години тя увенча БСП с кандидатурата на Ивайло Калфин за президент. Не че Ивайло беше лош, но печелившият тогава беше Янаки. И прекият избор щеше да покаже точно това.

Днес залогът за БСП е много по-висок. Защото предизвестена изглежда преди всичко загубата в предсрочните парламентарни избори, към които партията тръгва със сринат авторитет и подкопано доверие. И само автентично ляво лидерство с висок морален потенциал и неуязвима политическа, професионална и житейска биография може да я съхрани като фактор за доброто на България.

БСП в своята цялост безпогрешно разпознава това лидерство. Тя добре отличава единствения кандидат, който не срича лявата лексика и няма причини да се извинява за несъобразено с нея поведение. Той няма да й обещае победа на 5 октомври. Но само с него победата може да стане малко по-близка цел.  

Ако преди това конгресът пожелае да различи и избегне капаните, заложени от приказните стратези на подмяната.

Трябва ли ви моят глас?

Никакво разцепление в БСП няма, не предстои и не заплашва. Дори ако хора и структури преминат в нова формация. Структури се изграждат и попълват, те са просто средство. А разцеплението – ако ще да е не на две, а на десет – има само организационен смисъл и не толкова пряка  връзка с изборните резултати. И малка партия може да постигне голям резултат. Въпрос на политика, доверие и лидерска харизма.

Това, което се случва с БСП, не е разцепление. Думичката е просто част от оръжейния арсенал в една кална битка за власт, в която май не останаха неоплескани. Независимо дали я използват като оръжие, или се отбраняват с нея, воюващите глупаво си въобразяват, че така печелят избиратели. С други думи, под разцепление на партията разбират разцепление на електората.

Електорат обаче не се разцепва и не се краде. Той може само да се привлича и отблъсква.

За добро или за лошо БСП има един все още значителен електорат, който я подкрепя безусловно. Той няма да се разцепи и сега. Дори тези, които ненавиждат Станишев, няма да гласуват за Първанов. Дори върли фенове на Първанов с прискърбие ще му откажат. Тези условно около 500 – 700 хиляди гласоподаватели винаги са осигурявали, ще осигурят и сега представителство, при което БСП – колкото и да се старае – не може да падне по-долу от втора политическа сила.

Калната битка обаче не е за тях. А за другите – условно още толкова, които през последните години понякога гласуват, понякога не. Зависи от степените на доверие или разочарование, до които ги е докарала същата тази партия.

Та как сега ги печели БСП тези хора? С вой  за „разцепление“ и „предателство“, със закъснели спомени и пробудени омрази, с флашки и компромашки.

И тук вече отказвам да разбера логиката на тази „война за единство“. Тя не се опитва да очарова разочарованите, а самодоволно „консолидира“ консолидираните. Лексиката, която се вихри по медиите, е не само остаряла и неефективна, а доказано контрапродуктивна. Дали всички, които вопият за разцепление на БСП, а всъщност на нейния  електорат, си дават сметка за обидното отношение към избирателите, което демонстрират по подобен начин?

Избирателите на БСП нейна собственост ли са? Нейни крепостни без право да мислят? Или двуглави овчици – както ги е „видял“ Комарницки – блеещи раздвоено подир свирката и брадвата (тоягата и моркова) на скарани лидери?

 Наистина ли никой не е личност и няма собствена стойност, ако не е посочен и подкрепен от партията? Наистина ли това, което е бил – президент, евродепутат, народен представител – е само и единствено благодарение на партията?

Да, то е благодарение и на нея. Но е вярно и обратното – че партията има стойност благодарение на личностите, които избира, които я представляват и ръководят. От тях също зависи дали тази стойност се покачва или девалвира.

Впрочем,  как точно добавят доверие „катарзиси“ от рода : „Извинявайте, че пет пъти ви натиснах демократично да изберете един бивш ренегат и бъдещ предател!“ Дали пък малко себеуважение няма да свърши повече работа?

Не е вярно, че ще има  две леви листи на изборите. Вярно е, че БСП и (евентуално) АБВ ще са само две от изборните листи, които претендират да са леви. Доколко наистина са такива, за мнозина е спорно. Но има „Българска левица“, има БКП-та, и други има, май с по-неоспорима идентичност... Защо са ни вторачили само в тези двете? Защото - о, ужас! - БСП ще се разцепи. Ами няма да се разцепи - за потрес на едни и за щастие на други, за които размерът изчерпва значението.

Ама БСП щяла да изгуби, видите ли, един мандат, а пък АБВ нямало да го спечели, а пък можело тогава мандатът да отиде в ГЕРБ... А Бойко Борисов по подразбиране е вреден, пък Сергей Станишев – тъкмо напротив. (Което за едни е така, но за други – тъкмо напротив.)

То с тия кръчмарски сметки всичко може. Мене ако питате, плюс-минус един идейно мъгляв депутат в Европарламента - много важно. Важно е, разбира се, но ако знаеш за какво е там. А някой да знае? Да пита?

Пита. Ама какво?

Цепи  ли се БСП или се разпада? Дал ли е Калфин или е взел? Ще го бъде ли АБВ? Проиграл ли е шансовете си Първанов? Прозорлив или недалновиден е ходът му? „Загубени“ ли са гласовете за листата на Първанов? Извадили са едни големи калкулатори и се скъсват от предизборно смятане.

Извинете, но не ви ли интересува какво мислят европейските кандидат-депутати по въпроси, които пряко ви засягат? Или са ви по-важни техните шансове в евроквалификациите?

Уважаеми кандидати – правоверни и „предатели“, „ренегати“ и прясно изпрани демократи, знам ви и върховете, и греховете. Не ме интересува кой се пише по-по-ляв, колко боя и пера си е сложил, за да бъде припознат като вожд. Спрете да се замервате с обиди думи. И отговорете, моля:

Какво мислите за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции? Какво ще направите, за да предотвратите това споразумение, което ограничава суверенитета на държавите, превръща правителствата  в заложник на корпорациите и финансовия капитал, обрича социалните системи и изпразва от съдържание демокрацията ни? Това ме засяга пряко!

Имам и други въпроси.

Вие искате ли да си говорим по тях?

Трябва ли ви моят глас?

Внимателно с емоциите, другарю Борисов

Поради липса на желаещи да поемат вината (със или без мезета) за онзи провал от 1997 г., Юрий Борисов очевидно е решил да натовари собствената си съвест. Подобен комплекс за вина обаче е повече от неуместен в днешната много подобна историческа ситуация. И не помага на БСП да избегне настъпването на същата мотика.

Фундаменталната грешка в призива „Внимателно с емоциите!” („Дума”, бр.138, 18.06.2013) е, че 17 години по-късно Юрий вижда в действията на т.нар. тогава група Г-19 в БСП вина за падането на правителството на Жан Виденов, идването на Костов на власт и последвалата криминална приватизация. Интерпретация, която други насаждаха в партийните среди, за да не натоварват собствената си съвест.

 Хайде обаче да погледнем пак на фактите от дистанцията на времето.

 Г-19 не беше никаква криминална, нелегална, подривна или подмолна група. Нито „дежурна опозиция”, както би се изразил днешният председател на БСП. Това бяха депутати и членове на Висшия партиен съвет (между впрочем много повече от 19) с политически опит, авторитет и обществено доверие. Много преди кризата от зимата на 1996-1997 г. те предприеха абсолютно легитимен, основан на уставните правила и процедури опит за диалог в БСП, за да се анализират грешките и да се направят корекции чрез промени – политически и кадрови. Целта беше да се спаси залитналото към пропастта управление на БСП.

Пагубна беше не инициативата, а закъснялата реакция на партията.

През октомври или ноември Жан Виденов направи това, което днес се кани да направи и Станишев – поиска вот на доверие (няма такава уставна процедура и не е Националният съвет органът, който раздава подобни индулгенции). Не достигнаха 3-4 гласа, за да стане промяната възможна в момент, когато това можеше да бъде спасително. Месец по-късно много повече от трима-четирима вече бяха осъзнали необходимостта от промяна. Но моментът беше изпуснат. Напрежението ескалира. Недоволните тръгнаха да заливат улиците. Костов си върза синята лента на челото и „яхна” протестите. А какво друго трябваше да направи? Да се откаже от властта, която му поднасят на тепсия?

 Г-19 бе „прогресивното малцинство”, което не успя НАВРЕМЕ да стане мнозинство в партията. Не е трудно да се обясни. В БСП тогава, пък и до днес, действат атавистични рефлекси от комунистическата й битност – за априорна правота на лидера, за корист на несанкционираната отгоре критика, за нетърпимост към рушителите на единството... При цялата им доказана несъстоятелност тези плашила се размахват и днес. Толкова по-интензивно, колкото по-доказано несъстоятелни стават. При всяка политическа издънка. При всеки гаф на по-първите от „Позитано” 20, на които редовият социалист реши да потърси отговорност. 

17 години по-късно, в далеч по-жестока и взривоопасна обществена атмосфера, партията изглежда още по-неадекватна.

Демократичните процедури са формализирани до предизвестени резултати. Сведени до ратификация на вече взети и приведени в изпълнение решения. От кого? Смееш ли да питаш? Все по-често се чуват заплахи за „търсене на отговорност” от „критикари”, които „отслабват партията” и „обслужват интересите на противника”. Пак „не е моментът за промени”. Никога не е! „Да се иска оставка на лидера е безотговорно”. Защото е много отговорно да взривиш държавата и просто да обещаеш, че повече няма да правиш така. 

Нужен е елементарен знак за промяна. 

Спешно и адекватно действие!

 Очаквано от обществото и удовлетворяващо потребността му от възмездие, от реално (не на думи!) поемане на политическа отговорност за чудовищната провокация с кандидатурата на Пеевски.

Вместо това ще си спретнем вот на доверие, за да си бройкаме „кой клати държавата и дава властта на Бойко Борисов.”

Един прост пожарникар знаеше как да откликне на общественото недоволство и да се задържи близо четири години на власт, генерираща непрестанно напрежения. А при всичките си претенции за по-висока култура и професионализъм политическият елит на БСП сякаш е склонен да пожертва и „себе дори”, за да върне на власт същия този пожарникар или други мутанти на олигархичното задкулисие.

 А после ще ни обясни и чия е вината. Само че тази вина, скъпи ми Юрий Борисов, ще си я носиш повече от 17 години.

 Така че, по-внимателно с емоциите!

От гражданския бунт до гражданското общество

Дора Чичкова

Забелязвате ли скритата ирония, с която политиците приветстват „раждането на гражданското общество” в България. На какво, по дяволите, се радват? На едно общество, което отрича ...самите тях? Не. На това, че никакво гражданско общество у нас не се е „родило”. А непреходните политици на безкрайния български „преход” са последните, които биха се наели да му бабуват.

„Общество” идва от общ, общност. Общото между митингуващите  по улиците обаче е само тяхното недоволство. Общи виждания за решаване на проблемите те нямат. За целите на бунта това дори не е нужно. Една общност, събрана от отчаянието, бедността и липсата на перспектива, е могъща сила, способна не само да свали правителство, но и да разруши държава.

Не мисля, че в мащабните бунтове от последните седмици има потенциал за второто. Но пистите, по които се плъзга обществената енергия – вероятно с нечия помощ – водят до... кривата круша.

Велико народно събрание сега...Нова конституция веднага....Политика без партии....Исландски модел и у нас  (изобщо знаят ли какво значи това?)... Извинете, ама кой ще плати сметките за тока?

Няма гражданско общество без партии и против партиите.  Просто е – където няма партии, има диктатура. А при диктатура какво гражданско общество?

Няма гражданско общество и без обща демократична и правна култура на гражданите. Това е въпрос и на образование, и на демократични традиции. Дълга тема, но точно тя става актуална след като бунтът – а не гражданското общество – свали правителството.

Когато т.нар. гражданско общество предяви претенции за представителност, то логично започна... да се разпада. И това –  макар да става типично по български, с разправии и скандали – не бива да се драматизира.  Напротив. Това е естествената следваща крачка.

Бунтът на гражданите не може да претендира за представителност в партиите и институциите на властта. Представителни структури на гражданите обаче, родени от този бунт, могат. А тяхната представителност ще зависи от това колко съмишленици ще успеят да обединят около работещи решения, които да се опитат да наложат.

Това е политика. И тя иска политически грамотни граждани, а не правни нихилисти, чиято визия се изчерпва с  „Не знам как, ама сигурно има начин”.

Така че под формата „Аз, гражданското общество” протестиращите не могат да получат представителност. Това е най-сигурният начин да бъдат употребени от тези, срещу които протестират. Което вече и става.

Успехът на гражданското общество минава и през умението в бунтовното множество да се различат истинските защитници на обществения интерес. Най-грешният път за това е да се вторачиш във формалната им партийна принадлежност или непринадлежност. Защото да, там, в протестите, без знамена и хоругви, участват и членове на политически партии. Разочаровани, засрамени, измамени от собствените си партийни „представители”. От онези, които с петилетки осребряват представителството на идеи, в които нито вярват, нито отстояват.

И не мислете, че последните ще се оставят просто така някакви граждани да им дръпнат килимчето. Че не се оглеждат за формално безпартийни, но податливи на влияние „протестиращи”, които да  легитимират като „представители на гражданското общество”.  Колкото по-наивни, неориентирани и правно неграмотни, толкова по-добре.

Ролята на гражданското общество е не да отрича партиите и институциите, а да ги контролира и оказва натиск върху тях. Днес, въпреки огромната енергия, която продължава да се излива по улиците, моментът за съществена промяна в това отношение като че ли е проигран. Защото единственият реалистичен ход беше да се поиска такова изменение в Изборния кодекс, което да засили мажоритарното начало и да ограничи монопола на партийните елити в определянето на депутатския състав, например чрез преференции при гласуването. С разпускането на Народното събрание това няма как да стане.

Но пък поне случилото се може да се осмисли... Преди следващия бунт.

В. "Дума", 23.02.2013

Дали, или да

Кандидатурата на Меглена Кунева е добра и сериозна. На Орешарски и на Петър Курумбашев – също. А! Има и един социалист, който става за президент. То се знае кой. Този, който даде да се разбере, че за нищо на света няма да се кандидатира.

Иво Атанасов? Георги Близнашки? Янаки Стоилов? Ъ-ъ-ъ... Кои бяха тези? Ама някой предлага ли ги, или те нещо си въобразяват?

Да не си въобразяват! И те, и тези, дето ги предлагат!

По-добре да вземат да предложат Кунева. Две организации вече го направиха. Няма значение кои.

Е, сега, не били я питали. Защо да я питат? То откога се знае, че тя иска.

Ама трябвало да даде писмено съгласие и да декларира, че ще бъде лоялна към политиката на партията. Глупости, тя към нейната си партия не е лоялна, че към нашата ли?

Това, че някои общински организации приемат нарочни становища против кандидатурата на другарката, не го знам. И не искам да го знам. Защото не е правилно.

Правилно е да се избират правилните кандидати. И по много наведнъж. Я, на една столична конференция избраха цели 11. Даже без да гласуват. Защо да гласуват, като това не е важно. Важното е да има вътрешнопартийни избори! И Уставът така казва.

И да избират социалистите, да номинират.... (Така де, то според контролната комисия е едно и също, ако някой още не е разбрал) Колкото повече активни авторитетни кандидатури има, толкова по-добре за самата надпревара.

Като видим номинациите от партийните структури, ще решим дали БСП да подкрепи Кунева, или да.

Е, може и Курумбашев. Или Орешарски... Зависи от коалиционните съображения. Защото те разширяват външната подкрепа.

Кой казва, че стеснявали вътрешната? Нищо, де. Тя партията си е още голяма, има за свиване. Това не ни е сега голямата цел – БСП да се разширява към чужд парцел.

Голямата цел на БСП е ГЕРБ да не постигнат своята цел.

Това е то цел!

През правилата като през просото

или за "некои съображения" на позитановския чиновник по Устава на БСП


Четири месеца преди президентските избори БСП все още няма свой кандидат за държавен глава. Вместо да насрочи вътрешнопартийни избори, които според Устава са единственият легитимен начин за определяне на социалистическия кандидат, Националният съвет на БСП прие механизъм, имитиращ избори, като запази за себе си окончателното решение.

Механизмът беше публично оспорен, в резултат на което няколко души от Общопартийната контролна комисия (ОПКК) – нейното оперативно бюро (ОБ), смело надскочиха правомощията си в опит да го защитят.

Сигналите за нарушения обаче се проверяват от комисията, а не от нейното оперативно бюро, което има само организиращи функции. Това гласи досадният устав на БСП (Чл.40, т.2 и т.4). Но очевидно той няма никакво значение дори за призваните да съблюдават неговото спазване. Нещо повече,

за бюрото на ОПКК цял раздел от Устава на БСП просто не съществува

При това тъкмо разделът (VI), който регламентира издигането на кандидатите за публични длъжности, в т.ч. за президент и вицепрезидент. "Становището" на ОБ старателно избягва да цитира този раздел, защото именно от него става ясно, че вътрешнопартийните избори са безалтернативни и не могат да бъдат заменени с решение на Националния съвет.

"Вярно е, че... НС не е приел изрично решение по реда на член 54, т.3, но е вярно, че ... е предвидено провеждане на конференции, а не на преки вътрешнопартийни избори", пише черно на бяло в становището. С което фактически

Бюрото на ОПКК признава уставното нарушение

Но по логиката "Важно е не правилото, а какво в момента е правилно" стига до заключението, че нарушения няма. После онагледява какво се случва с правоприлагането, когато бъде поверено на филолози.

Правилно било да се запише, че конференциите не издигат, а "избират и подреждат предложения". Е, вярно, че "издигам" и "избирам" не са синоними, но с проста смяна на думички, без промяна на механизма по същество, работата заспива.

Няма значение, че конференциите всъщност нищо не избират, а само правят предложения. Няма значение, че на Националния съвет не му е писано (от Устава) да избира, а само да утвърждава избраните. Той ще си избира. Защото аргументите "следва да бъдат не процедурни, а политически", свързани „не с уставни записи, а с оценка и анализ на политическата ситуация в страната". Няма значение в края на краищата дали и самият Национален съвет ще избере кандидата, защото „се търси по-широка политическа подкрепа, в т.ч и коалиционен формат, който да издигне кандидата." А „при въпроси от коалиционен характер решенията... се вземат от Националния съвет", чете избирателно ОБ на ОПКК.

Решението за коалиране, за коалиционна формула – да. Но за конкретното име? Къде, моля, в устава пише, че Националният съвет, Изпълнителното бюро или Сергей Станишев лично могат да посочат името, с което БСП влиза в коалиционни преговори? Никъде!

Там, в невидимия за бюрото на ОПКК чл. 54, ясно е казано, че кандидатът на БСП се определя чрез вътрешнопартийни избори и се утвърждава от Националния съвет. Това са правилата на БСП. Правилата на Евророма, БЗНС "Ал. Стамболийски", партия "Нова зора" и други знайни и незнайни коалиционни партньори вероятно са други. Не е зле да ги чуем. За да знаем по какъв начин техните лидери получават мандат за коалиционни преговори. Подобна прозрачност не би навредила на нито една от въпросните партии.

"Коалиционен заговор" на техните "елити" обаче – със сигурност

Наистина ли "оценката и анализът" на Цветелин Кънчев (нищо лично към партньора) могат да се окажат с по-голяма тежест от мненията на няколко десетки хиляди социалисти? А какви точно "политически аргументи" в полза на Меглена Кунева например противостоят на десетките аргументирани възражения срещу нейната кандидатура, упорито лансирана в телевизионните гастроли на социолози и ръководни дейци на БСП много преди да бъде официално издигната?

Така че ето какво на практика се случва: партийните конференции не избират, а предлагат. Националният съвет няма да утвърждава, а ще избира. Може би. Защото изглежда по-вероятно само да ратифицира договореното в „коалиционен формат”. Както се вижда, уставът въобще не е нарушен. Просто някои се опитват

да опровергаят разликата между компютри и компоти

Малка подробност е, че част от хората във въпросното Оперативното бюро си получават заплатите от "Позитано" 20. Големият и всъщност тревожен въпрос е, че не за първи път на ниво партиен елит се демонстрира мислене, което дава приоритет на целесъобразността пред законността. (Защото партийният устав е вид закон за партията.) Сякаш не са минали 20 години в опити обществото да постави функционирането си на основата на ясни и общовалидни правила, а не на превърналите се във виц "некои съображения". Които май отново ни предлагат да приемем насериозно.

Не е за вярване, че хора с предполагаемо висока политическа и правна култура (сред тях и законодатели в националния парламент) могат по този начин

да противопоставят политиката на правилата

В една демократична държава (респ. партия) политиката е поле, което се регламентира от правила. Процедурата е в основата на всяка демокрация. Отхвърлянето, пренебрегването, неглижирането на писаните правила е всъщност действие по други, неписани, нелегални правила. Действие на тъмно. Зад кулисите.

По какви правила впрочем председателят на Социалистическата партия не спира да лансира Меглена Кунева, Петър Корумбашев и Пламен Орешарски, а някак си все да "забравя" тъкмо социалистическите кандидати Георги Близнашки, Янаки Стоилов, Иво Атанасов? И ако изобщо се сети да спомене социалист, това да е Стефан Данаилов - единственият, който даде ясно да се разбере, че няма да се кандидатира за президент.

А с какво уставните правила, изискващи вътрешнопартийни избори, ще попречат на "оценката и анализа на политическата ситуация"? Може би с това, че оценката и анализът ще бъдат значително по-представителни? Или че вместо в тесен кръг, решението ще се вземе след широко публично обсъждане? И без възможност за подмяна или последващо манипулиране на вота!

Че се търси по-широка подкрепа, може и да е вярно. Не е сигурно обаче дали точно така ще се намери. Защото този начин отблъсква дори най-верни последователи на партията и озадачава демократично мислещите хора, за които законите и правилата не са "врата в полето".

Освен всичко друго "по-широка подкрепа" могат да осигурят не договарящи се на тъмно "политици" със смущаващи разбирания за демокрацията, а реалните кандидати за президентския пост, ако са компетентни, авторитетни и морално неуязвими хора. Такива има сред номинираните, но опитите да бъдат препънати по всякакъв, включително процедурен начин, стават все по-очевидни.

Така че не е зле Националният съвет най-после "да се произнесе окончателно по въпроса", по който има уставно задължение, а именно да насрочи вътрешнопартийни избори. И да осигури на номинираните широка публична изява – чрез медиите, чрез срещи по места, чрез всички достъпни и законни форми за популяризиране на идеите и позициите им, за налагане на образите им на общественото внимание.

Всяка друга процедура, мотивирана с целесъобразност и неявни, уж коалиционни съглашения, е неумел опит да се внуши на социалистите, че като номинират "на килограм" (някъде дори без гласуване), те всъщност избират своя кандидат. С което и отговорността при евентуален неуспех ще бъде прехвърлена именно върху тях.